Акушерката Таня Ролева се присъедини към екипа на Медицински център – Клиничен институт за репродуктивна медицина „Св. Елисавета“ – Пловдив. Тя е висококвалифицирана, с доказани лични и професионални качества в България и Великобритания, където работи над 17 години. Позитивен, мотивиран и дисциплиниран професионалист, Ролева е ориентирана към нуждите на бременни, родилки, новородени и техните семейства. Водещ професионалист е при нискорисковите бременности и е работила на ротационен принцип във всички звена на Клиниката за майчино и детско здраве. С постоянство, всеотдайност и упоритост се доказва във времето и се изкачва до най-високото ниво на кариерната стълбица.
Таня Ролева се дипломира като акушерка през 1989 г. През януари 2002 г. завършва бакалавърска степен по Управление на здравните грижи към Висшия медицински институт в Пловдив, а в периода 2019-2021 г. приключва и магистратура „Управление на здравните грижи“ във Факултета по обществено здраве на Пловдивския медицински университет.
Член е на Алианса на българските акушерки, на Сестринския и акушерски борд (NMC – Nursing and Midwifery Council) и на Кралския колеж по акушерство (Royal College of Midwifery). Тя е сертифициран ментор по практическо обучение на студенти в областта на акушерството след завършен курс към Университета в Йорк, Великобритания (2012 – 2013 г.) През октомври 2017 г. е гост лектор на VI-та Международна академия на акушерките, която се провежда във Велико Търново.
Г-жо Ролева, дълги години сте работили във Великобритания. Разкажете повече за този период на професионална реализация.
Заминах за Великобритания през януари 2002 година и започнах работа в старчески дом като болногледачка. Разрешителното ми беше удължено от 2 на 5 години, след като решихме със съпруга ми, че оставаме там. Междувременно учех английски език в местния колеж. Подадох си документите към тяхната професионална организация, но нямах право да работя като акушерка, защото по това време България беше извън Европейския съюз.
След приемане на страната ни в ЕС през 2007 г. получих право да уча към Кралския колеж по акушерство в Лондон и Открития университет във Великобритания. Завърших едногодишна акушерска програма, която ме запозна с това как работи тяхната здравна система. След успешно положени изпити по теория и практика получих разрешително и си потърсих работа като акушерка, но трудно допускаха чужденци в град Йорк, в който живеех. Бях назначена в болницата в град Скарбъро – на 80 км, и пътувах всеки ден с влак. Останах там 4 години и беше перфектното място, като изключим разстоянието. В последствие започна процес на централизация на болниците – елиминираха по-малките лечебни заведения, за да привлекат липсващия вече персонал от сестри и акушерки в по-големите болници.
Това е реалност в цяла Европа – намалява и броят на лекарите.
Да, точно така. И то при условие, че там обучението на акушерките и сестрите беше безплатно, защото се субсидира от държавата. Преди 2 години го направиха платено, като при другите специалности, защото университетите не могат да се самофинансират. На практика стана така, че болницата, в която работех, и тази в град Йорк, в който живеех, бяха обединени – с общ управленски екип и бюджет, и ни беше дадено право на избор къде да работим. Аз се възползвах веднага, но какво се получи после? Поради по-голямата натовареност в град Йорк, трябваше да пътуват акушерки от Скарбъро. Или пък на мен ми се е налагало да придружавам пациенти с линейка до Скарбъро. Работила съм във всички сектори – само патронажна акушерка не съм била, защото те трябва и да шофират, а аз не съм шофьор.
Каква е спецификата на работата на акушерките във Великобритания?
Там нещата стоят по друг начин. Акушерките работят само с бременни жени от 20 гестационна седмица, раждащи, родилки и новородени до 30 дни. Това, което в България ни е познато като гинекология или до 20 гестационна седмица, се поема от медицински сестри, които са специализирали към гинекологията. Какво работят акушерките? Те са в родилна зала, в родилно отделение, патологична бременност, патронаж, в звеното за жени с рискови бременности, което е кабинетно. Има и Триажен кабинет, който се обслужва от акушерки, за да се предотврати ненужната хоспитализация. Там акушерките са обучени как да преценяват кога има спешен случай и кога всичко е нормално. В нашите компетенции е да вземаме решения, без да викаме лекар.
Работим в операционна зала при планови и спешни секцива като операционни. През деня сме на разположение, когато бременните идват по график за мониторен запис на сърдечните тонове на плода – има отделен сектор, в който това се извършва. Там се прави т. нар. глюкозен толеранс, а профилактично в 28 гестационна седмица на всички жени с RH негативен фактор на кръвната група се прави профилактично анти Д гама-глобулин. Това е задължително, освен ако не е доказано, че бащата на бебето не е също с RH отрицателен. Всяка болница има отделен вход на т. нар. акушерство, за да не се смесва този поток на пациенти с останалия.
Разбирам, че там сте били натоварена с повече отговорности, изискващи по-сериозна компетентност от тази, която е общоприета в българската здравна система?
Абсолютно. Ще спомена също, че нормални раждания се водят само от акушерки, без присъствие на лекар. В родилното отделение има 10 стаи, като всяка жена ражда в отделно помещение. Две зали са за водно раждане, а другите 8 са за нормално. Има си алгоритъм и ако пациентката отговаря на определените изисквания, може да ражда във вода, ако предпочита. Правилото е една акушерка да се грижи само за една раждаща, като тя познава цялата история на бременността и предходните раждания на бременната от досието й – електронно или на хартиен носител. С цел системното поддържане на професионалната компетентност и умения, на всеки 6-8 месеца всяка една акушерка преминава през всички сектори на принципа на ротацията.
Всъщност, във Великобритания водното раждане е общоприето много отдавна.
Да, така е. В България то не е приложимо, защото трябва да има съответната база, обучение и една раждаща с една акушерка, а ние нямаме толкова акушерки тук. Малко статистика: 3 600-4 000 са ражданията годишно в болницата в град Йорк. Този капацитет се обслужва от армия от 120 акушерки, защото компетенцията на акушерката там е много голяма – тя има определена автономност да взема решения, което не се случва тук. Лекарският състав се състои от 10 консултанти, които приблизително съответстват като ниво на компетентност на нашите доценти или професори. Има 10 специалисти по АГ и 10 специализиращи лекари. Един е прикрепен към всеки. Ако консултантът отсъства, той е дал инструкции на специалиста какво да се прави. Последното звено от лекари е от обучаващи се: специалист или общопрактикуващ.
Има стандарт, има предписания, има Национален институт по стандартите, който ги спуска, като те леко могат да варират в зависимост от района. Има изработени алгоритми за всичко, които са качени на електронна система. Ако ми трябва нещо и не съм сигурна каква е последователността, влизам с паролата си, проверявам за конкретния случай какво е валидно и излизам от системата. Имаше ги и на хартиен носител, но тъй като се предприе практика алгоритмите да се обновяват на период от една до три години, се оказа, че е много по-удобно всичко да става електронно и се прекрати практиката да се принтират.
Много добра организация, дори и да не е перфектна.
Няма перфектна организация, но тази работи с висока ефективност. Тя гарантира на първо място сигурността на пациента, на второ – моята сигурност, на трето – бързина и ефективност на предоставените здравни грижи.
Да обобщим големите плюсове на английската здравна система.
Нека да започнем с факта, че там няма определенията „здравно осигурен“ и „здравно неосигурен“. Идва човек към теб, търси твоята помощ и ти не се чудиш как да го класифицираш, за да знаеш накъде да ориентираш нещата. Няма и понятия като „моя пациентка“ и „твоя пациентка“ – всички са „нашите пациенти“. Там няма лекар, който да е лично ангажиран с дадена пациентка – тя идва и се консултира от този, който е на работа в момента.
Да, има частни медицински центрове, но те са изключително малко на фона на държавните и са посещавани от хора с огромни финансови възможности. Големият процент от населението обаче посещава държавните лечебни заведения, които формират Националната здравна система и тя е за всички.
Тоест, всеки е обгрижен, всеки е получил най-доброто като професионална помощ и отношение.
Абсолютно! Всеки има равен достъп до здравни услуги, а отношението е еднакво към всички – привилегировани пациенти няма. Здравеопазването във Великобритания е напълно безплатно и при посещение на аптеката с рецепта се заплаща символична такса, но не и цената на лекарствата. Паралелно с това се следи за високата компетентност на всички здравни специалисти. Ежегодно за всички акушерки има задължителни обучителни програми с новости и доказани ефективни практики.
Как се заплаща трудът Ви?
Във Великобритания заплащането е почасово. Ако имам малки деца, мога да преценя, че ще работя по-малко часове, за да си отгледам децата, като мога да варирам от 16 до 40 часа на седмица. Аз се претоварвах с работа и ми се случи да стигна почти до бърнаут синдрома („прегаряне“), затова си намалих часовете от 40 на 30. Но това си го позволих, когато моето заплащане се качи до максимума. Защото започнах от една почасова заплата, но всяка година или на две се дават критерии, които да покриеш, и върху тях се базира повишението на заплатата ти. Не може всички да бъдат наравно, взема се предвид и стажът, като той се отразява повече на това колко дни годишен отпуск ти се полагат. В здравната система годишният платен отпуск на акушерките и медицинските сестри е 35 дни.
Нещо друго интересно, което можете да споделите?
Там има идентично водене на документацията във всички лечебни заведения. Може леко дизайнът да е променен, но има абсолютна идентичност на информацията, която се нанася, за да не се създава хаос. Пациентът не се грижи за нищо – това е наше задължение. Ако трябва да препратя информация към специалист или колега, по никакъв начин пациентът не се явява куриер на медицинска информация, дори устно. Всичко е сканирано – като трябва да се види нещо, се влиза в електронното досие и то е там.
В някои болници колегите бяха с таблети – така се раздават лекарства, така се изписват медикаменти и консумативи, така се правят назначения, така се нанасят жизнените показатели и изследвания на пациентите – без да се използва хартиен носител. Просто всичко е в електронната система. Ние имаме специален достъп до тази система според позицията, която заемаме, т.е. по-високата позиция предполага достъп до повече информация.
Много е интересно, че там никой не говори на фамилия на другия – всички се обръщат на малки имена и ми беше много трудно да свикна с това в началото. Но когато влезем в кабинета, всеки има място, на което да се подреди – в съответствие с професионалната йерархия. Когато лекарят говори, никой не го прекъсва. Когато той даде думата на акушерката, също никой не я прекъсва. И така по цялата верига на обслужване на пациента. Какво искам да кажа? Независимо, че обръщението е на малки имена, по време на работа има работна атмосфера и подобаващ уважителен тон.
Тоест, има ясни професионални отношения, които не са нарушават от никого.
Да, точно така. И личните отношения не се пренасят в работата. Ако възникнат някакви конфликти, веднага се отнасят към по-горно ниво и се разрешават във възможно най-краткия срок, за да не ескалират и да се отразяват на работата. Всичко е много различно там, не мога да обхвана пълната специфика. Ще спомена, че има акушерки, които се водят „старши“. Те са дежурни по 24 часа, 7 дни в седмицата. През нощта целият екип се ръководи именно от старша акушерка, а не от лекар. Това вече е мениджмънт – те имат и такава квалификация. През нощта има само един лекар с един специализант. През деня са по сектори. Прави се ритмичен график за плановите секцива, като трябва да се осигури персонал. Ако няма такъв, не са извършват.
Случвало се е да затваряме отделението, защото няма персонал, и лежащо болните се прехвърлят от патологична бременност в родилно отделение, където има персонал. Не се претоварва системата, но въпреки това има недостиг на такъв персонал.
През 2017 г. сте била лектор на конференция на акушерките в България?
Да, Алиансът на българските акушерки ме покани като лектор на тяхна конференция във Велико Търново – по това време още бях във Великобритания, но си дойдох по този повод. Идеята беше на моята приятелка и колежка – акушерката Петя Запрянова, която стана акушерка № 1 за Европа през 2020 г. Желанието на организаторите беше да поднеса по-интересна и различна информация, свързана с практиката на акушерката. Говорих по темата за “Триаж в акушерството” – това е разпределянето, което предотвратява ненужна хоспитализация и определя спешността. За да си успешен в тази дейност, трябва да имаш отлични комуникативни умения по телефона и лице в лице, да си с доста голяма компетенция като акушерка, да разчиташ всички изследвания, да ги интерпретираш и когато нещо излиза извън нормата, да повикаш лекар. Триажният акушерски кабинет се посещава от бременни от 20 гестационна седмица, раждащи и родилки до един месец. Ще поясня: не се влиза в болницата и после да се търси причината за твоето състояние, а се отива в триажа, където се отделя нужното внимание на всеки, за да се установи какво се случва, защото има и фалшиви оплаквания.
Днес може да дойдат 15 жени, но това не означава, че трябва да приемем всички. Така по-малко се натоварват лекарите, защото те имат по-специфична роля – да диагностицират, да консултират, да предписват лечение, да оперират. А в правомощията на акушерката е да прецени определените ситуации.
Как беше посрещната тази лекция?
Колегите проявиха много голям интерес, започнаха да задават много въпроси, получи се много динамична дискусия за компетенцията на акушерката в България и всички бяха категорични, че акушерките трябва да имат по-големи компетенции и правомощия. Останах удовлетворена от интереса.
Но промяна в образователните им програми няма към днешна дата, нали?
Не, даже е станало по-зле. Първоначално имах намерение да стана асистент в Медицинския университет в Пловдив, но като разбрах, че все още се преподават неактуализирани предмети и се използват остарели методи, че критериите за прием са занижени – от 20 кандидатстващи и приети за акушерки завършват 8, си зададох въпроса: „Ние какво и на кого преподаваме?“ Това, което трябва да се направи, не се случва, а аз не искам да се боря с вятърни мелници. Имам желание да дам, но няма ответност. Това ме разочарова. Надявам се, че ще се промени един ден.
Споменахте в предварителния ни разговор, че във Великобритания има кариерно развитие на акушерката.
Да, така е. След дипломиране се започва от Ниво – 1 и можеш до растеш до Ниво – 8 в болничната система. Можеш да се занимаваш с проучвания, измерване и контролиране на риска на грешките. Да преподаваш, да си ментор по практика на студенти. Извън болничната система развитието преминава на ръководно регионално и национално ниво. Участие в съставянето на национални насоки и правила към Кралския колеж по акушерство и много други.
Аз останах изумена, идвайки си в България и започвайки работа в частна болница в Пловдив, когато видях колежки, натикани по ъглите, като някаква част от мебелировката – без собствено професионално мнение, без определено професионално развитие и роля. След четири години университетско образование и трудни изпити се бяха превърнали просто в някакви технически изпълнители без глас.
Когато им задавах въпроси, ми се отговаряше с: „Не знам“ и „Не е моя работа“, и аз започнах да се чудя къде съм попаднала, къде е професионалната етика и интереса към развитие. Там останах 6 месеца – напълно достатъчно, за да се убедя, че това не е моето място.
Щом няма начин да се променят нещата, аз реших да потърся моя начин. Кандидатствах на различни места. И стигнах до среща с доц. д-р Емилияна Конова, д.м., която ме спечели с отношението си и с нейната визия за развитие. За мен ин витрото е непозната област и аз ще започна обучението си от базовата основа, но тя ме увери, че моите умения и опит ще бъдат трансферирани към новата посока. Предложи ми се позиция на акушерка и първо преминах обучение в Плевен, където е базовият Медицински център – КИРМ „Света Елисавета“, за да мога след това да приложа наученото в Медицински център – КИРМ “Света Елисавета” в Пловдив.
Вие имате толкова сериозни компетентности. Как мислите – какъв ще е Вашият принос за развитието на МЦ КИРМ – Пловдив?
Аз имам магистратура по управление на здравните грижи, която завърших, като си дойдох от Великобритания през април 2019 г. Освен това съм и ментор по практика и съм свикнала да работя с хора и да разчитам и езика на тялото, не само на думите. Това ми дава предимството повече да слушам, да наблюдавам и след това да преценявам. Идеята ми е да съм на такова ниво в Медицински център – КИРМ “Св. Елисавета” – Пловдив, на което да комуникирам ефективно и професионално както с пациентите, така и с персонала. Най-вече предимство ми дава това, че съм спокойна. Когато работя с хора, не се изнервям и не се натоварвам. Радвам се, че ще се развивам в една нова сфера, която виждам, че е много актуална, а също така, че ще съм част от един страхотен екип, който има стремеж за професионално развитие и предоставяне на качествени здравни грижи, ориентирани към пациентите и техните нужди.
Защо се върнахте в България? През последните няколко години ми прави впечатление устойчива тенденция за завръщане на много млади българи от чужбина, които носят наученото със себе си и го прилагат в родината си. Имат свежи идеи и успяват да се реализират веднага, като откриват някаква ниша за изява.
Все едно говорите за моя син. Ако трябва накратко да отговоря: смениха ни се приоритетите. Със съпруга ми сме женени от 33 години. Той винаги ме е подкрепял и аз знам, че съм силна, защото той стои зад мен. Първо заминах за Великобритания сама, след 6 месеца дойде и той, а след една година взехме и двете деца. Синът ни беше на 14 години, дъщеря ни – на 10 години. След 1 месец те вече искаха да се прибират, но нямаше начин. Тръгнаха на училище, адаптираха се бързо. Учителите ги насочиха да се развиват в това, в което са добри. Там няма претоварване с учебен материал – след 14-годишна възраст учат само това, в което са много добри, и то на различни нива. Например, по математика класът е разделен на три нива – успяващи, средно и ниско ниво и съответно на всяка група се предлага съответният материал. Всяка от групите има занимания в различни дни, за да не се потиска самочувствието на тези деца, които са на по-ниско ниво.
След това синът ни отиде в университет и завърши бизнес и финанси – той винаги това е искал. Като си дойде в България, започна работа в компания за здравословни храни, защото е веган, а след това започна собствен бизнес за производство на вегански и здравословни храни – базата му е в София, България. Ето това е нишата, която той видя, защото има друго мислене. В Англия е работил в логистиката на „Нестле“, имаше контактите.
Дъщеря ми завърши моден дизайн, написа и дисертация – тя е артистична натура. И тя се върна в България, като брат си, и се установи в Пловдив със съпруга си. От дъщерята имам двама внуци. Със съпруга ми се оказахме абсолютно сами в една чужда страна и след две години решихме, че се прибираме. Така приключи сагата Великобритания, но с много натрупан опит, сериозни компетентности и различен начин на мислене, с които имам желание да съм полезна в Медицински център – КИРМ „Света Елисавета“ – Пловдив.
Автор: Даниела Дочева