Специален гост на двадесетия, последен брой за 2025 г. на списание „Медицинско право и здравеопазване“, е доц. д-р Емилияна Конова, д.м., клиничен имунолог, основател и управител на Медицински център – Клиничен институт за репродуктивна медицина „Св. Елисавета“ – гр. Плевен – с клонове в Пловдив и Бургас. Доцент Конова развива и друга кауза – лечение и подпомагане на деца със специални потребности. Тя е виден общественик, меценат и почетен гражданин на Община Плевен. Екипът на списанието припомня, че именно доц. Конова подпомага издаването на първия му брой през 2020 г. „С двадесетия брой изказваме искрена благодарност – поканата тя да бъде гост на този юбилеен брой е обвързана с удовлетворението на читателите и екипа от единственото по рода си у нас списание, вече регистрирано и в CEEOL – Централноевропейската онлайн библиотека“, коментират от екипа на изданието.

Споделяме интервюто, в което се коментират важни теми: как се променя лечението на безплодието през годините, за дарителството на репродуктивен материал и актуалната тема за терапията при деца от аутистичния спектър, с които доц. Конова вече има богат опит и обнадеждаващи резултати.

***

Кратка автобиография:

Доц. д-р Емилияна Илиева Конова, д.м. е родена на 02.01.1965  г. в София. Завършила е Руската езикова гимназия в Плевен през 1982  г. и Висшия медицински институт в Плевен през 1988 г. Член е на Управителния съвет на Българската асоциация по клинична имунология; Българската асоциация по стерилитет и репродуктивно здраве; ESHRE (European Society of Human Reproduction and Embryology), ESRI (European Society for Reproductive Immunology).

Професионален път:

• Докторант и хоноруван асистент по медицинска биология, Катедра по биология, МУ – Плевен, 1990-1994 г.
• Клиничен имунолог към МДЛ по клинична имунология, УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ – Плевен, от 1996 г. досега.
• Асистент, главен асистент и доцент, сектор по Клинична имунология към Катедра по клинична лаборатория, алергология и клинична имунология, МУ – Плевен, от 1996 г. досега.
• Ръководител на Център за репродуктивно здраве, МУ – Плевен, от 2007 г. досега.
• Управител и клиничен имунолог към Медицински център – Клиничен институт за репродуктивна медицина „Света Елисавета“ – Плевен, от 2007 г. досега.
• Управител и клиничен имунолог към Медицински център – Клиничен институт за репродуктивна медицина „Света Елисавета“ – Пловдив, от 2016 г. досега.
• Консултант по клинична имунология, Общински „Медицински Център II – Бургас“ ЕООД, от 2015 г. досега.

Принос за развитието на клиничната репродуктивна имунология в България (от 1995 г.):

* Изследване на имунологични фактори при спонтанни аборти и мъртвораждания.
* Антифосфолипиден синдром в акушерството.
* Роля на имунологичните фактори за успеха на инвитро фертилизациите.
* Имуномодулираща терапия при инфертилитет и инвитро процедури.
* Разработване на алгоритми за клинично поведение, диагностика и лечение при семейства с репродуктивни неуспехи.
* Създаване и развитие на МЦ КИРМ „Св. Елисавета“ – Плевен, като център за диагностика и лечение на безплодие в съответствие с принципите на съвременната репродуктивна медицина.
* Биографията на доц. Конова е включена в библиографския справочник Who’s Who in the World (15 издание, 1998 г.).
* Ротари клуб Плевен Центрум отличи доц. Конова с Приз за служба в името на обществото (на 2 декември 2023 г.).
* Почетен гражданин на Община Плевен от април 2025 г. 

Доц. Конова, като създател и управител на лечебно заведение по репродуктивна медицина, как се промени лечението на безплодието през годините, в които се занимавате Вие с това?

Занимавам се с репродуктивна медицина от 1998 год. Да започнем от там, че през тези години първо се промени отношението към репродуктивните неуспехи – както на лекарското съсловие, така и сред пациентите. Осъзна се необходимостта от тяхната ранна диагностика и своевременно лечение. Скъси се времето, необходимо на двойката да осъзнае, че има проблем и да потърси помощ, както и времето за пренасочване към репродуктивен специалист. Беше необходимо доста време, за да се наложат съвременните алгоритми за диагностика, мултидисциплинарният подход и новите подходи за лечение, като в повечето центрове се постигна оптимален баланс между двете крайности – от пълното игнориране на важни рискови фактори до преекспониране и дори комерсиалната употреба на други.

Всичко това се отрази положително на диагностичния и лечебен процес, който е на високо ниво в България, и вярвам, че когато помощта е потърсена навреме, репродуктивните центрове могат да гарантират на семействата с безплодие успех до голяма степен.

Тласък и съществен принос за развитието на асистираната репродукция в България даде създаването с Постановление на Министерски съвет на Центъра за асистирана репродукция през 2009 г. като специализирана структура за организационно и финансово подпомагане на български граждани за извършване на дейности по асистирана репродукция. За изминалите 16 години ЦАР финансира около 39 000 двойки с репродуктивни проблеми, осигурявайки достъп до клиники, осъществяващи дейност по асистирана репродукция в цялата страна. С финансовата помощ на ЦАР в Република България вече са родени около 17 000 деца. Освен това, съвместно с Министерството на здравеопазването, ЦАР осъществява контрол върху дейността по асистирана репродукция и успеваемостта на лечебните заведения, получили финансиране от центъра, както и поддържа регистър на лицата, които са подали заявления за финансово подпомагане от центъра. Тази информация е изключително ценна с оглед на демографската криза в страната и полезна в съвместната дейност на ЦАР с други институции.

А намирате ли проблеми, за които е нужно законодателно решение?

Дарителството на репродуктивен материал е тема, която през последните години придобива все по-голяма обществена значимост в България. То е един от ключовите компоненти в асистираната репродукция, израз е на съпричастност и дава възможност на хиляди семейства в България и по света да сбъднат мечтата си за дете. В България тази практика е законово регламентирана, но въпреки това остава недостатъчно популяризирана и често обвита в социални предразсъдъци. И докато в чужбина даряването се насърчава с активното участие на държавата чрез постоянни информационни кампании, то България е на другата крайност – липсва каквато и да е информация)кампания, организирана от Министерството на здравеопазването и)или друга държавна институция, насочена към популяризиране на дарителството, което логично води до остър недостиг на местни донори. Това е тенденция, която нараства с всяка изминала година – броят на реципиентите се увеличава, докато броят на българските донори намалява. Цялостната организация лежи върху усилията на лечебните заведения, извършващи дейности по асистирана репродукция, както и върху няколко неправителствени организации, борещи се с преодоляване на проблема.

Поради тези причини инвитро клиниките прибягват до внос на сперматозоиди, яйцеклетки и ембриони от чужбина, като отчитаме ръст от над 100% само за последните няколко години, който пък е за сметка на намалелия брой български донори – с около 50% по-малко. 

Особено внимание трябва да се обърне на донорството на ембриони – то придоби правна рамка с обнародването на Наредба № Н-2 от 12 юли 2023 г. за дейности по асистирана репродукция – дълго чакана и важна стъпка в развитието на репродуктивната медицина у нас. Държавата обаче, свърши своята задача наполовина, защото ролята й следва да бъде не само като регулатор, но и като активен участник в популяризирането и подкрепaта на дарителството чрез постоянни информационни кампании, имащи за цел именно това – да повишат осведомеността относно възможностите за дарителство и да преодолеят предразсъдъците и стигмата, свързани с тази тема, която продължава да бъде чувствителна, а обществото – недостатъчно информирано, което превръща дарителството не в обществено признат и етично подкрепян акт, а в тема, заобикаляна от страх
и неразбиране.

Чудесно би било, ако държавата в лицето на Министерството на здравеопазването положи усилия и въведе трайни информационни кампании под формата на телевизионни и онлайн информационни видеоматериали, образователни материали за училища и университети, обществени дискусии и форуми по темата за репродуктивното здраве. Подобни инициативи не само информират и преодоляват социалните стереотипи, но и възпитават култура на съпричастност.

Популяризирането на дарителството на репродуктивен материал следва да е един от основните приоритети на държавата и да бъде разглеждано като инвестиция в бъдещето на обществото – инвестиция в живота, семейството и човечността.

Отскоро започнахте активна дейност с лечение на деца с аутизъм. Разкажете повече за нея.

Като клиничен имунолог, повече от 20 години консултирам често боледуващи деца и деца с различни форми на алергия. В последните години прави впечатление и е факт увеличаващата се честота на деца с различни форми на нарушено нервно-психическо развитие  – някои вече диагностицирани като детски аутизъм или други нарушения, докато при други се наблюдават особености в поведението или забавяне в нервно-психическото развитие, все още неоценени като такива от родителите и личните лекари.

Започнах да си задавам въпроса, който вълнува много специалисти – защо се увеличава честотата на децата от аутистичния спектър – в световен мащаб и у нас и каква е ролята на имунната система – пренатално и постнатално, в патогенезата на нарушеното невроразвитие. И както става в живота – ако достатъчно дълго си задаваш въпрос, или те вълнува дадена тема – отговорът те намира.

Преди повече от година бях потърсена и поканена за съвместна дейност от доц. д-р Димитър Колев, д.м., невролог, един от водещите специалисти в България в диагностиката и лечението на деца от аутистичния спектър, който работейки с децата от спектъра и следейки световната научна литература по темата, си е задавал същите въпроси. Разработихме имунологичен подход при деца от аутистичния спектър, който включва подробна имунологична консултация, обхващаща родителите и техните фамилии; едногодишния период преди зачеването; бременността; раждането; постнаталния период и ранната детска възраст на детето, както и имунологичен панел за изследване на децата, проверяващ няколко хипотези за имунна дисрегулация – имунен дефицит, автоимунитет, алергия, хранителни непоносимости, активация на мастоцитите, състояние на чревната микробиота и др.

На базата на анамнезата и получените резултати, препоръчваме провеждане на деликатна, индивидуална имуномодулираща терапия към всички останали провеждани терапии при тези деца, като част от нея е терапията с интравенозен гама-глобулин (IVIG). В нашия център са изследвани вече над 200 деца от аутистичния център, като IVIG e приложена и се прилага по схема при над 70 деца. Ефекта на терапия обективизираме нe само клинично и лабораторно, проследявайки динамиката в имунологичните показатели, но и чрез количествена електроенцефалограма (QEEG), комбинирана с нискорезолюционна електромагнитна томография (LORETA), чрез която се обективизира подобрението  – „изчистването“ на засегнатите зони. Резултатите са изключително интересни, а ефектът на имунотерапията – обнадеждаващ и предстои да популяризираме натрупания опит на наши и международни научни форуми и публикации.

Всеки специалист, консултиращ деца от аутистичния спектър и общувайки с родителите, има усещането за липсата на държавна политика и стратегия за превенция и лечение на аутизма. Родителите споделят, че са като изгубени и сами след тази диагноза – какъв път да поемат, с какви специалисти да се консултират, какви терапии да предприемат. Съветници са пациентските форуми и споделения опит на други родители, но често терапията при едно дете е неподходяща или противопоказана за друго. Сами търсят пътища за лечение в чужбина, провеждат скъпи манипулации и терапии, много често – с временен или без ефект.

И ако трябва да се администрира проблемът, въпросите към МЗ биха били много: има ли регистър на децата с аутизъм в България; има ли система за докладване на новите случаи; кой и как събира информацията за тях; има ли държавна политика – програма за превенция на аутизма; има ли създаден експертен, мултидисциплинарен съвет, който да следи, инструктира и контролира дейностите, свързани с диагностиката и терапията на тези деца; има ли списък на всички частни и държавни центрове в които се извършва дейност, свързана с наблюдение, медицинска и психологическа подкрепа на децата. И още – организират ли се разяснителни кампании за превенция и ранно диагностициране на заболяването? В частност, ние, клиничните имунолози също сме длъжници на тези деца и в това съм твърдо убедена, не само от научната литература, но и от опита ми с историята на над 200 български деца.

Това, което си пожелавам за в бъдеще, е да обединим усилията си – всички, които сме въвлечени в проблема с все по-нарастващата честота на детския аутизъм, и да разработим програма за превенция, която да започне от планирането на бременността, да се определят рисковите групи родители, както и рисковите фактори – пре- и постнатални, както и в ранните месеци и години на детето, т.е. в критичните периоди на невроразвитието. Защото тези деца са лишени от нормално детство и социално общуване, техните родители са с подчинен и ограничен в своята свобода живот и както питат самите те, родителите – кой ще се грижи за детето ми, когато мен вече няма да ме има? Много въпроси, отговорите на които са в правомощията и задълженията на държавата.

***

Интервюто е публикувано в списание „Медицинско право и здравеопазване“, брой 4/2025 (брой 20).